Според някои грехът се ограничава само в секуларното поведение. Но според други той се разглежда и от религиозна гледна точка.
Грехът е отношения и навици, които пречат на душата да се усъвършенства.
Грехът можем да го охарактеризираме и така: волята не постъпва според идеала, който се приема за правилен.
Но може би най-точното и правилно определение за греха и влиянието му върху човешката психика (душа) е направил Пратеника на Аллах Мухаммед (с.а.с.), като казал:
“Праведността е това, за което душата е спокойна и сърцето е спокойно. А престъплението е това, което разтърсва душата ти и се страхуваш другите да не разберат за него.”

Според това можем да кажем, че грях не е само теологическо, а в същото време се явява и като психологическо понятие.
Човек притежава редица животински желания, които образуват основния фактор на греха. Такива желания и нужди са например гладът, сънят, сексуалните желания и др.
Самите тези чувства в основата си не носят качествата на грях. Но в един определен момент, например гладът може да прерасне в алчност, а сексуалното чувство може да се превърне в необуздана страст. Важното за човека е тези чувства да не станат превъзходни за него, или пък да го унижат. Най-важното качество, което разграничава човека от животното е именно това.
Редица психолози разделят мотивациите, които карат човека да действа и постъпва по един или друг начин на две: силни и слаби. Силните са естествените нужди на човека, а тези, които извират от душата и подсъзнанието са слаби.
Трудно е човек да се противопостави на естествените си подтици. Всевишният Аллах така е устроил човешката природа, че той постоянно изпитва нужда от удовлетворяване на естествените си подбуди. Дори постъпки, които са обмислени, могат да останат под влиянието на естествените нужди и асоциации, идващи от подсъзнанието. Противопоставянето на тези нужди може да доведе до психически противоборства в личността. И в резултат на това да се изпадне в депресия и вътрешно неразположение.
Съществуват вътрешни и външни причини, които карат човека да извършва грях. Човекът е същество, което има нужди. Те или се подхранват от неговото обкръжение, или се потискат. Въз основа на това в личния и социалния си живот човек приема, че повелите и забраните на религията могат да потиснат и да господстват над тези подбуди. Не винаги обаче се получава така. Например, един алкохолик знае и разбира, че алкохолът е вреден за него, но волята му, или по-точно слабата воля, му пречи да се откаже. Следователно, за да господстват религиозните предписания върху греховните подтици, е нужно и участието на волята на човека.
Психологията прави разграничение между обикновен грях и хроничен грях. Според това грехът е резултат от някакво грешно намерение и чувство. Но хроничната безнравственост произлиза от комплексите на подсъзнанието, които образуват неконтролируеми подтици.
Грехът със себе си носи и чувството за вина. За да съществува това чувство обаче, човек трябва да притежава морално и религиозно възпитание, за да разбере кое е правилно и кое грешно. Например, едно дете преди да придобие морално съзнание, чрез лошо възпитание може да придобие навика да лъже. В това положение действието на детето може да се каже, че е грях, защото лъжата е против волята на Аллах. Но то не е виновно заради постъпката си, защото не е достигнало нивото да носи моралана отговорност.
Човек, който е извършил грях и чувства, че е виновен, ако не предпочете покаянието (тевбе), или след тевбе мисли, че неговото чувство на вина няма да намалее, той ще изпадне в психическо неразположение. Защото човек, който е изпаднал в такова отчаяние, вече се е отказал да търси доверие и опора в Аллах. Отчаянието е проява на слаба вяра. Състоянието на отчаяние, което идва от неверието, че няма на кого да се осланят и доверяват пред всички несгоди и грехове, довежда хората до кризи.
Основната причина за религиозната психоза идва от погрешното религиозно възпитание, в което повече се говори за наказанието на Аллах, а не за обичта и опрощението на Всевишния, които са в значително по-голяма степен.
Според класическата психоанализа човек, за да не изживява това безпокойство, насочва нуждите и мислите си в различни посоки.
Обаче според исляма човек, за да не чувства психическо неразположение и вина за извършена грешна постъпка, му се отварят вратите на покаянието. Човекът е склонен да греши, грехът е неизбежен за него. Това е залегнало в неговата природа. Затова Пророкът Мухаммед (с.а.с.) казва:
“Всеки човек греши. Но най-добрият от тези, които грешат е този, който се покайва.”  

Психолозите доказват, че дори неискреното покаяние също успокоява душата на човека.
Греховете не могат да се прикрият. Именно чувството, че Всевишният Аллах наблюдава хората по всяко време е дълбоко залегнало в съзнанието на мюсюлманина. Затова той се стреми да върши дела, които се харесват на Аллах. А когато, поради слаба воля, лошо възпитание или грешен подтик извърши грях, той не губи надежда за милостта на Всевишния, а се обръща към Него с искрено покаяние.