Един учител бил безкрайно строг.
На ад приличал не един урок.
От неговата злоба непозната,
Дошли до отчаяние децата.
Ала веднъж, пред първия звънец,
Те си зашепнали като ветрец:
"Ще дойде пак, но как не му додея
Да мъчи себе си и нас с елея.
На думите - да беше заболял
И ний без него ден да видим бял!
А то - като скала е, и с десница
Все някому зашлевя той плесница."
Продумал там най-умният от тях:
"Мъчител да излъжеш, не е грях.
Ей тъй: щом влезем в класната ни стая -
Един от нас да му рече накрая:
"Привет! Да ви закриля бог весден!
Какво ви е, че тъй сте променен?"
Друг да допълни нежно с вик неволен:
"Учителю, приличате на болен!"
И трети, и четвърти...Тъй подред
Да му говорят дълго: "Как сте блед!
Какво ви е? Да ви даде бог сили,
Навярно нейде сте се простудили!"
След всичко туй той сам ще разбере,
Че май наистина не е добре,
А щом това му замъгли главата -
Ще го съсипе мъка непозната,
Че умният човек изгубва дъх,
Щом тъжните му мисли вземат връх.
"Юнак си ти! И между нас - най-умен"-
В миг зашумял роякът шумен
На трийсетте деца - и се заклели,
Че нищо не са чули и видели.
И този, който бил сред тях най-смел,
Пръв влязъл и благ разговор повел:
"Привет, учителю! Да ви закриля бога!
Но как сте? Май ви мъчи изнемога."
Учителят отвърнал: "Аз съм здрав.
Я сядай, че познаваш моя нрав."
Но все пак от въпроса на момчето
Усетил той тревога в сърцето.
Извикал вторият: "О, ден злочест!
Учителю, не сте ли болен днес?"
И третият повтарял туй смутено,
И другите след него натъжено
Едно и също питали подред -
От странен смут той бавно бил обзет
И си помислил сред кръга околен:
"Да, може би наистина съм болен!"
Той рипнал, в миг килимчето си сбрал
И право към дома си полетял,
Ядосан на жена си най-сърдито:
"Угасвам аз, а тя мълчи честита.
Умирам - тя венеца ми плете!"
Към къщи тичал той, след него - те.
Попитала го тя, щом го видяла:
"Какво ти е, че идеш като хала?
Ти никога така на своя дом
Не си прекрачвал прага тичешком?"
"Ти сляпа ли си - викнал той с глас леден, -
Нима не виждаш - целият съм бледен?
Тъгуват всички, че съм заболял,
Единствено жена ми няма жал!"
"Но ти си здрав - тя казала тогава,
- От що ли само вдигаш тази врява?"
"Негоднице! - завикал страшно той. -
Изгубих аз и сили, и покой,
Я погледни лицето ми - аз зная,
Че сигурно ми иде вече края!"
Жена му: "Огледало ще ти дам.
Напразно вдигаш този шум голям."
"Я да се махаш с твоето огледало! -
Той се развикал със сърце преляло от ярост.
- По-добре ми постели,
Че вече всичко страшно ме боли!"
Тя му постлала черги и ковьори
И си решила: Как човек да спори
С такъв, що е потънал в своя гняв,
Макар за мен да е напълно здрав!
Нали от глупав признак може всеки
Да заболее и тъжи довеки."
Под вълнените одеяла там
Учителят лежал и пъшкал сам,
А в ъгъла на стаята широка
Децата си повтаряли урока.
Тогава там най-умният - заплел
Историята - тихо се навел
И казал: Ний бърборим шумно тука,
Но страда той от нашата наука.
Шумът е ад за болната глава,
Защо ли да се мъчи от това?"
Учителят отвърнал: "Да, така е!
Я си вървете кой където знае."
И сякаш ято жерави, за миг
Прелитнали децата прага с вик.
А майките, щом чули шум далечен
И от играта детска смях сърдечен,
Пристъпили със гняв: "И таз добра!
Нима сега е време за игра?"
Отвърнали дечицата тогава:
"Учителят ни пусна, живо - здраво
Дойде при нас, килимът си постла,
Но нещо май внезапно заболя."
Ядосали са те: "Туй е измама!
За приказки - наивни майки няма.
В дома му утре ще го навестим
И във лъжа ще ви разобличим."
Пристигнали при него те тогава
И що да видят: той лежи, не става,
Под купчината одеяла там
Се гуши изпотен и стене сам.
Изтръпнали жените: "Мили боже,
Наистина е болен той
И може дори и да умре...
Тогава кой ще учи тези палавци безброй?
Не знаехме..." - една там промълвила.
"И аз не знаех - рекъл той без сила, -
Но пред урока вашите деца
видяха всичко с пламнали лица.
Така е, който е зает до гуша,
Не му остава време да се вслуша в сърцето си
И няма миг покой
За здравето си да помисли той."

Благодаря Ви , стихотворението е много поучително и хубаво. Човек трябва да се вслушва само в сърцето си ..то никога няма да го излъже наистина.