Доктор Мурад Вилфред Хоффман, бивш
немски дипломат, автор на книгите:
“Ислям: алтернативата”, “Ислям 2000”,
“Пътешествие в Мекка”,
приема исляма през 1980г.
Настоящата статия е прочетена наскоро в
Ню Делхи на откриването на негова лекция
“Ислямът и бъдещият свят”.
Всяко обективно изучаване на историята на човечеството показва, че човек не може да не си зададе въпросите: Откъде съм? Защо съм дошъл на този свят? Къде ще попадна след своята смърт? Тези неизбежни въпроси правят всеки от нас философ, независимо от това дали го искаме или не.
Търсенето отговори на тези фундаментални въпроси е довело до възникването на многобройни митове, легенди за сътворението на света и други концепции. В края на краищата, всички опити да се разбере света са довели до възникването на религиите. Едни от най- древните от тях са даосизъм, индуизъм и будизъм, а да не споменаваме за различните форми на шаманизма.
Политеизмът възниква тогава когато хората започнали да свързват свръхестествените сили с различните природни явления – гърмът и мълнията, слънцето и огънят, плодородието и смъртта. Подобен политеизъм има мирен характер дотолкова, че у него няма претенции за универсалност. Всеки (от политеистите) се задоволява с онези богове, на които сам се покланя.
Наред с това, в политеизма е заложена тенденцията към монотеизъм. Когато едно племе се биело с друго съседно, победителите се опитвали да призоват своите божества и да принизят божествата на победеното племе на възможно най-ниското ниво. Подобна е била ситуацията в доислямска Арабия, където богините от втора степен – Лат, Манат и Узза – били обект на поклонение в допълнение към ал-Иляха, върховното божество.
Монотеизмът води историята на религиите в съвършено друга плоскост. Разбира се представянето от някои древни юдеи техния Бог – като бог на един народ, съдържа в себе си противоречие. Ако има Един Единствен Бог, Той ще се явява Бог на всички народи, а не само на някоя избрана група.
Едновременно с настъпване периода на универсализма в религията на човека настъпва и един от най-кървавите периоди на неговата история. Християните се ръководели от учението за Единствения Бог и Единната Църква, вън от която, както те смятат, е невъзможно да се спасиш. Католическата църква поддържа тази догма (по латински: extra ecclesiam nulla salus) в продължение на 1900 години до Вторият Ватикански събор през 1965-1966 година. Зад тази догма привържениците на християнството започнали да проявяват смъртоносна агресивност. Това довело до физическото изкореняване на всички други религии - юдаизъм, ислям, а също и на “несъвпадащи с генералната линия” течения в самото християнство. В името на Христос са унищожени германски племена, пролята е кръвта на мюсюлманите в Ал-Кудс (Йерусалим) по време на кръстоносните походи, изгаряни са на клади “вещици” и “еретици”, Православието е обявено извън закона, а от Испания са изгонени всички мюсюлмани и евреи.
Очевидно е, че през тази кървава епоха, продължила до края на 17-тото столетие, християнската религия се използвала преди всичко като идеология, т.е. като политически инструмент за легитимността на съществуващата власт. Подобно на нея и Ислямът е засегнат до някаква степен. Той също се превърнал в идеология на могъщата империя, простираща се от Медина до Дамаск, Багдад, Мароко и Истанбул.
Но с началото на ХVІІІ в. провъзгласен за Век на разума ние навлязохме в настоящата ера на идеологии. По начина, по който религията е изчезнала от общественото съзнание, тя е заменена с различните светски идеологии от епохата на Просвещението. Откъсвайки се от религията, тези идеологии носят в себе си псевдорелигиозен характер. Това се отнася, както за романтизма през 19 век, така и за позитивизма (сайентизма).
Първата идеология в съвременните разбирания става марксизма – учение на Маркс, Енгелс и по-късно на Ленин. Марксизма представлява самоцелен мироглед. Неговият диалектически материализъм обяснява функционирането на природата, а историческият материализъм – функционирането на човешкото общество. Подобно на религия, марксизмът се опитва да контролира ежедневният живот на своите привърженици. Безусловно, както изглежда, в тази напълно материалистична доктрина присъстват религиозни “атавизми”. “Манифестът на комунистическата партия” и “Капиталът” са изведени в ранг на свещени писания, а Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин стават апостоли на новата “вяра”. Комунистическата партия започва да играе ролята на безпогрешна църква заедно със своите собствени първосвещеници – членовете на Политбюро. На мястото на представата за Рая идва картината на светлото безкласово бъдеще, където всеки ще може да получава според потребностите си, а хората ще достигнат до всеобщо щастие.
Различните клонове на фашизма, възникнали в Италия, Германия, Испания, Португалия и Гърция, са присвоили комунистическото учение, като са добавили в него достатъчна доза национален шовинизъм, призван да оправдае най-кръвопролитните престъпления срещу представителите на “другата раса”, например евреите и източните славяни. Във фашизма също е налице някакво сходство с религията. Книгата “Майн Кампф” става свещеното писание за Германия, а Адолф Хитлер играе ролята на спасител, който е призван да доведе страната си до най-добро бъдеще. Нацистката партия, подобно на църквата, определя кое е правилно и кое не, а отрядите на SS успешно изпълняват ролята на инквизитори.
В противовес на марксизма и фашизма се появяват нови идеологии. Сред тях трябва да споменем на първо място западния либерализъм (включващ капитализъм), а също така секуларизма от френски тип, характеризиращи се с пълно отстраняване на религията от сферата на обществения живот.
Но в постколониалния арабски свят нито една от упоменатите идеологии не е могла да пусне дълбоки корени: национализмът, либерализмът, фашизмът, социализмът се оказват малко търсени.
В светилната на всичко това 20-ти век може да се нарече век на идеологиите.
Следва продължение.
Из списание "Ренесанс"
