Един съвсем обикновен ден, с жарко слънце и без никакъв ветрец!...
В едно селско гробище съм. Искрено се запитах: ”Защо съм тук сред мъртвите? Защо съм точно тук?!”

Наистина обичам самотата, самотата раззеленяваща се като пролет в душата...
Обаче не това е единственото, което ме привлича към гробищата, не е само желанието за уединеност и самота. Спомням си погребалния ден на баща ми. Погребалния ден на галещият ме, целуващият ме, наричайки ме “сине”, прегръщащият ме баща...

Гробът беше изкопан. Земята беше отворила прегръдката си към един баща, към бащиния свят на един син.
Една яма в пръстта, един син, един баща и лопата след лопата - черна пръст, разделяща бащата от сина.

Гледах в държащите лопати ръце. Гледах в лицата - заравящи баща ми в пръстта. Смразени ледени лица, не осъзнаващи какво правят, ръце и очи не познаващи плача.

Погребваха моя баща – човекът, на когото можеше да кажа “тате”, да го прегърна, да го целуна по ръка и свенливо да отправя поредната молба.

На въпросите ми „защо?” и „за какво?” бе отговорил един ходжа, по разбираем за мене начин: „Всевишния е повелил така, всеки жив непременно ще вкуси от смъртта, след това ще бъде съживен на Съдния ден и за всяко дело ще дава сметка по отделно.”

От този ден нататък черната пръст, покриваща баща ми, сякаш се промени и вече не ми бе толкова чужда и далечна както преди. Дните, в които стъпвах върху нея и си мислех за тези, които вече са под нея, бяха дни, в които чувствах близостта на смъртта...

Ах, тези гробища!...
Гробища напомнящи ми за прекрасната възможност да съм още жив, за разкаянието, за нехайството, за небрежността, за сметката пред Всевишния, за вината от греха...

Смъртта – тя трябва да е същинската причина да идвам тук, при гробовете. Да ги видя, да ги чуя и да си взема поука от тях...

Човек често трябва да се замисля, да си прави равносметка за делата.Защото понякога, когато се впуснем в обществения живот и в опита си да разкрием божествените истини на хората, се позабравяме!

Насочих поглед към себе си, вътре в мен, в моето “аз”. През сълзи, с думи произлизащи от дъното на душата си се разкаях, помолих за прошка, отправих възхвала и благодарих за благодатта...

Изведнъж дочух глас:
- К’во става Исмаил ага!
Обърнах се в посока, от където идваше гласа. Един доста странен човек стоеше пред един гроб и му говореше:
- Как е? Когато беше още жив, като те попитах: “Как е?” ти се хващаше през корема и отговаряше: „Добре, добре сме!” Добре ли си и сега, добре ли си, Исмаил ага?!”
Аз не ти ли казах, казах ти!... Не ти ли разказах аз, разказах ти!...
К’во стана с имота ти а, к’во стана с богатството ти, от което не пожела да дадеш и един лев за милостиня на бедните, заради Аллах?
Синът ти го раздава по това онова... Скъпото ти синче отново е в града. Нали ти всеки път като отидеше в града се разхождаше из джамиите, а синчето ти се разхожда из публичните домове! Не, не се сърди, Исмаил ага! Не аз, а ти, ти го отгледа така.
Аз не ти ли казах? Научи сина си на морал, нека поне аз да го науча, не ти ли казах, а?! Казах ти! А ти какво направи? Кажи, кажи не се срамувай! Подаде жалба, оплака се на кмета от мен, че съм щял да науча детето ти на исляма! И сега подай Исмаил ага, и сега подай жалба!
Гледай, и кмета лежи близко до теб, ей го там! Ей кмете, Исмаил ага иска да се оплаче!...

Този толкова странен човек, когото наблюдавах с изумление, излезе малко по-напред и застана пред един друг гроб и продължи да говори:

-Чу ли кмете?! Исмаил ага иска да се оплаче. Знаеш ли? Естествено че знаеш, че има ли новина в селото, която ти да не си чул! Особено сега, сега чуваш по-добре от всякога.
Хайде кмете, хайде, оплачи се и сега от мене. Нека пак ме затворят, нека лежа още шест години в пандиза. Измисли пак някоя лъжа. Оплачи се бе кмет, оплачи се! Защо не отговаряш, умря ли бе човек, умря ли? А, да бе, вярно, ти умря, нали? Вай!
Е, сега кой ще се оплаква? Чакай, нека ти кажа, сега аз ще се оплача! На кой ли? На Този, Който те положи изпънат там долу, кмете. На Него!

Как е, добре ли си, а, удобно ли ти е там долу? Има ли и там агенти и доносници? Кажи, имаш ли си помощник и там, който да слухти наоколо и да скалъпва лъжи за хорицата?
Викай кмете, викай, има още много да викаш! Е, кмете, вече разбра, нали? Вече разбра, че няма друг покровител, освен Всевишния, че няма друг помощник, освен Аллах. Разбра, но вече е късно-о-о!...

Обикалящия между гробовете странен човек продължаваше да говори на мъртвите, като понякога ту вдигаше ядосано ръка, ту снижаваше и преправяше гласа:
Ей, „имам”, к’во става? Преди малко говорих с кмета и знаеш ли, той въобще не е доволен от положението, в което се намира, Исмаил ага също, и той е така. Отново ще им ходатайстваш ли, ще им обещаеш ли пак Рая, ако ти дадът парички? Ще обещаеш ли пак Рай на тях горките, които хем твърдяха, че са вярващи, хем служеха на други - с пагони, а не на Него! Когато умрат и ги попитат за келиме-и шехадет кой ще знае, кой ще отговори?! Естествено че няма да отговорят – ти не им обясни за вярата! Разказа ли им? Не-е-е, не им разказа!
И като че ли не ти стигна това, че ти не им разказваше, та взе, че промени и онова, което аз им разказвах, преиначи го. Повечето от тях взеха, че ти повярваха и сега са заедно с теб!...
Бъди благодарен, че не могат да станат. В противен случай до сега да са ти строшили главата!...Нали така кмете, нали така Исмаил ага? Така е, но вече късно е! Вай, горко ви!...

Доста време гледах и останах шокиран. Кой ли беше този човек, обикалящ гробовете? Би трябвало да е от селото, след като доста добре познаваше мъртвите. Замислих се за тези личности в гробовете и за всичко, което изреди за тях - за Исмаил ага, за Кмета, за особата, която беше предвождала хората за намаз, под псевдонима “имам”…

В действителност това не са хора, които да са ни чужди. С подобни на тях живеем, съжителстваме в едно и също общество... А какво ли се крои зад гърба ни от тяхна страна... Замислих се за това, колко нехайни са били приживе. А сега лежаха под земята…
Несъмнено на онези, които са живи им предстои да ги последват…

Гласът на странния човек… Този глас трябваше да стигне до тях, да им напомни още докато са живи, още веднъж и още веднъж, и още веднъж да им напомни какво ги очаква, какво им предстои!..

Когато забелязах, че гласът секна се огледах наоколо. Човека говорещ на мъртвите вече го нямаше...
А впрочем много исках да си поговоря с него, този човек, който така разговаря с мъртвите, кой знае как би разговарял с живите!

Набързо излязох от гробището и се отправих към селото.
Но повече така и не го видях, никъде не засякох този странник. Когато попитах няколко селяни, казаха, че не го познават, но се носело мълва за човек, когото наричали “Лудия Ходжа”...

brei

За съжаление тези , които казват истината в очите са с етикет ,, луди'' а ,, нормалните '' забравят ,че са смъртни.

до раздялата ни с близки на сърцето ни е тъжен спомен ....от който боли и душата... Такава е срещата ни с тях на гробищата...
Долових сакаш раздялата с моя баща...
Често трябва да се замисляме върху това, че сме смъртни за да сме по - човеци!

Преди да сме готови да полетим,губим хората които най-много ценим……..

Докато сме живи трябва да си дадем сметка за важните неща в живота ни......ако не искаме да се чувстваме зле в последния си час и да съжаляваме за нещата, които сме пропуснали да направим в този си живот.