Пътниците в автобуса наблюдаваха със симпатия как привлекателната млада жена с бял бастун внимателно си прави път по стълбите. Тя плати на шофьора и като използваше ръцете си, за да почувства разположението на седалките, вървеше по пътеката и така намери мястото, което той й каза, че е свободно. Тогава тя се настани, постави чантата на скута си, а бастуна опря срещу крака си.
Мина година откакто София, тридесет и четири годишна, изгуби зрението си. Поради погрешна медицинска диагноза, тя се превърна в незрящ човек и внезапно бе захвърлена в свят от тъмнина, гняв, безпомощност и самосъжаление. Преди бе изключително независима жена, сега се чувстваше осъдена от този ужасен обрат на съдбата, който я превърна в безсилен, безпомощен товар за всички, които бяха около нея.
“Как можа това да се случи на мен?!” - тя обвиняваше със сърце, оплетено в гняв. Но без значение колко плачеше или се гневеше, тя знаеше болезнената истина, че зрението й никога няма да се възстанови. Облак от отчаяние надвисна върху някогашния оптимистичен дух на София. Просто да се справи с всеки следващ ден беше упражнение по безсилие и изтощение. И тя трябваше изцяло да се прикрепи към съпруга си Мерадж.
Мерадж беше офицер във Военно Въздушните Сили и обичаше София с цялото си сърце. В началото, когато тя загуби зрението си, той видя нейното изпадане в отчаяние и беше решен да помогне на съпругата си да възвърне силата и увереността, от които тя се нуждаеше, за да стане отново независима. Военният опит на Мерадж го беше подготвил добре да се справя с деликатни ситуации и затова той знаеше, че това е най-трудната битка, с която някога се бе сблъсквал.
Накрая София се почувства готова да се завърне на работа, но как би могла да стигне до там? Тя беше свикнала да се вози с автобуса, но сега тя беше много изплашена да обикаля сама из града. Мерадж предложи доброволно да я кара на работа всеки ден, при все че те работеха в противоположни краища на града.
В началото това успокои София и задоволи нуждата на Мерадж да предпазва не зрящата си съпруга, която беше толкова несигурна относно справянето с най-малките задачи. Въпреки това, скоро Мерадж разбра, че това разпределение не работеше добре - то беше уморително и скъпо. София ще трябва отново да започне да взема автобуса, той го призна на себе си. Но само мисълта за споменаването му на нея, го караше да изтръпва. Тя беше все още толкова ранима, толкова разгневена. Как би реагирала?!
Точно както предположи Мерадж, София беше ужасена от идеята отново да използва автобус. ”Аз съм сляпа!” - отвърна горчиво тя. ”Как да се очаква от мен да знам къде отивам? Чувствам се така, сякаш ме изоставяш!”
Сърцето на Мерадж се разби при тези думи, но той знаеше, че трябва да бъде направено. Мерадж й обеща, че всяка сутрин и всяка вечер ще се вози в автобуса с нея, толкова дълго, колкото е необходимо, докато тя свикне да се справя сама. Така и стана. Две цели седмици Мерадж, във военна униформа и всичко останало, придружаваше София до и от работа всеки ден. Мерадж я обучаваше как да разчита на другите си сетива, особено на своя слух, да определя къде се намира и как да се приспособи към новото си обкръжение.
Мерадж й помагаше да се сприятели с автобусните шофьори, които биха могли да се грижат за нея и да й запазват място. Мерадж я караше да се смее, дори и за онези не много добри дни, когато тя ще слиза сама от автобуса или ще изпуска чантата си. Всяка сутрин те пътуваха заедно и Мерадж се връщаше с такси до офиса си. Въпреки че тази практика беше дори по-скъпа и изтощителна от предишната, Мерадж знаеше, че е въпрос на време преди София да бъде способна да се вози в автобуса без чужда помощ. Мерадж вярваше в нея. София бе тази, която той познаваше преди да загуби зрението си, не се боеше от никое предизвикателство и никога не се предаваше.
Най-накрая София реши, че е готова да пробва да пътува сама. Като дойде понеделник сутрин, преди да излезе, тя прегърна Мерадж, нейният временен спътник при пътуването, нейният съпруг и нейният най-добър приятел. Очите й се напълниха със сълзи на признателност за неговата преданост, търпение и любов. София каза “довиждане” и за пръв път всеки от тях тръгна по своя си път.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък… Всеки неин ден вървеше безпогрешно и София никога не се бе чувствала по-добре. Тя се справяше! Ходеше на работа сама…
В петък сутрин София хвана автобуса за работа, както обикновено. Докато плащаше таксата си за слизане от автобуса, шофьорът каза: „Сестро, със сигурност ви завиждам!”
София не беше сигурна дали шофьорът говори на нея или не. Преди всичко, кой на земята би завидил някога на сляпа жена, която просто се бори да намери смелост да живее за изминалата година? Изпълнена с любопитство, тя попита шофьора: „Защо казахте, че ми завиждате?”
Шофьорът отговори: „Сигурно се чувствате много добре, след като толкова много ви обгрижват и закрилят.”
София нямаше представа за какво говори шофьора и отново попита: „Какво искате да кажете?”
Шофьорът отвърна: „Знаете ли, всяка сутрин през изминалата седмица, един добре изглеждащ господин във военна униформа стоеше на отсрещния ъгъл и ви наблюдаваше, когато слизахте от автобуса. Той се уверяваше, че безопасно сте пресекли улицата и ви следеше с поглед, докато влезете в сградата. Тогава той ви изпращаше въздушна целувка, отдаваше ви чест и си тръгваше. Вие определено сте щастлива жена!”
Сълзи на щастие потекоха по бузите на София. Въпреки че физически не би могла да го види, тя винаги беше чувствала присъствието на своя съпруг. Тя беше щастлива, толкова щастлива затова, че той й бе дал подарък по-голям от зрението, подарък, който не беше нужно да види, за да повярва - ПОДАРЪК ОТ ЛЮБОВ, който може да донесе светлина там, където е имало само мрак…
