Истинският живот е този, който протича в душата. Човек, чиято душа е жива, се издига над времето, завладявайки миналото и бъдещето. Такава душа не може да бъде съкрушена нито със страданията на миналото, нито със страх от бъдещето. Що се отнася до онези, които не са открили себе си в собствената си душа, те постоянно са обзети от песимизъм и отчаяние в резултат на посредствения им живот. В техните очи миналото е страшен гроб, а бъдещето – бездънна яма. И да живеят, и да умират, за тях всичко е мъчение.

Човек е пътешественик, а световете са колоритни изложби и богати библиотеки, за да размишлява над тях. Пътешественикът е изпратен на света, за да прочете тези книги, да повиши знанията си и да се извиси до равнището на човечността. Човек получава само веднъж възможността за подобно развлекателно и приятно пътешествие. За хората с живи чувства и с будни души това единствено пътешествие е достатъчно, за да изградят райски градини, подобни на иремските. А онези, пред чиито очи е паднал воал, за миг идват и заминават, сякаш са дошли да поемат един-единствен дъх.

Свеждащите чела доземи получават безкрайна благодат както при Всевишния, така и сред хората. А горделивите, хората с надменно поведение, които подценяват другите, почти винаги срещат студено отношение от народа и са от наказаните при Всевишния.

Благият нрав е признак за мъдрост и добродетелност, а горделивостта и високомерието са белег за ниско морално равнище и непълноценност. Най-съвършени са онези хора, които са винаги сред народа и споделят съдбата му. А най-непълноценни са тези нещастници, които смятат, че съвместният живот редом с останалите хора е под достойнството им. Издигането на човека до човечността проличава от скромността му, а скромността се измерва с поведението на човека и дали то се променя, след като се е сдобил с власт, висока длъжност, богатство и научно знание, които хората ценят. Ако в поведението на човека настъпи промяна, свързана с тези положения, тогава не може да се говори нито за скромност, нито за издигане до равнището на човечността.

В отношенията си с останалите хора – добри или лоши – човек трябва да приеме за критерий собствената си душа и да отмерва всичко с нея. Онова, което се нрави на собствената му душа, човек трябва да пожелава и за другите, и никога не трябва да забравя, че постъпки, които не му се харесват, не се харесват и на останалите хора. Така човекът ще се предпази както от погрешни постъпки, така и от нараняване на другите.

Мъдростта и зрелостта на човека проличават, когато той отвръща с добро на хората, които са му сторили зло, като не се отделя от справедливостта. Да, човек винаги трябва да е човечен и добър, дори и спрямо хората, от които е видял зло. Защото вършенето на злини не е присъщо на човека. Отвръщането на злината със злина говори за наличие на сериозни недостатъци и непълноценност у човека, а отвръщането на злината с добрина, е признак на доблест и великодушие.

Доброто отношение към другите няма граници. Всеотдайният човек може да е толкова самоотвержен, че да пожертва собствената си душа заради другите. Но превръщането на подобна самоотверженост в добродетел зависи от това, доколко човек е искрен и не очаква нищо в замяна, доколко е с чисти намерения и освободен от национализъм, фанатизъм и родови предразсъдъци.

Онези, които смятат за незначителна и най-голямата добрина, която са сторили на другите и оценяват високо дори и най-малката добрина, която са видели от хората, са стигнали равнището на Божия морал и са мъдреци, постигнали спокойствие в съвестта си. Подобни хора нито изтъкват добрините, сторени от тях, нито се оплакват от недостойното отношение спрямо себе си.