- Тази година искам да започна да постя през месец Рамадан - каза тя със сериозен, решителен тон на едно петгодишно момиче.  Беше станало обичай в семейството да се повдигат важни въпроси около масата за вечеря и сякаш момиченцето бе напълно съгласно с членовете на семейството. - Миличка, ти миналата година пости три дни, нали? - отвърна майка й с едва доловима усмивка. - Мамо! Не „детски пости“. Говоря за истински пост - каза тя, повишавайки слабото си гласче. - Чудесно е, че искаш да постиш, но трябва още малко да пораснеш. Защо утре не започнеш отново първо със своите си „детски пости“, говей до обяд и след това се наобядвай. Сигурна съм, че дори и ангелите ще те гледат с възхищение... Завъртайки очи, тя възрази на майка си още веднъж:  - Мамо, вече не съм бебе! Кака пости, батко пости, ти постиш и тате също. Всички постят освен по-малките ми братчета и аз. Моля те, мамо, мога да го направя, искам, моля ти се... - Скъпа, знам, че си много силно момиче, но виждаш, че стомахчето ти е все още мъничко. Твоите ръце, уста..., та ти си още малка. Знаеш, че децата не е нужно да постят, докато не станат достатъчно големи. Може би следващата година или по-следващата, тогава може да се опиташ ден-два и чак когато станеш тийнейджър, пости през целия Рамадан. Но тази година нека е по детски. Като погледна дъщеричката си, надявайки се думите й да сложат край на разговора, сърцето й преливаше от радост и щастие, потопени в състрадание. Как горда беше тя! Вътрешно изрече следната молитва: „Господи, моля Те, запази любовта към богослуженето и отдадеността на моето ангелче все така да прелива от сърцето й цял живот със същата детска чистота и искреност като тази сега!“ Едва поемайки си дъх, момиченцето продължи: - Значи ще ме събудиш за закуската преди разсъмване. Хубаво ще се наям и напия, за да съм готова за поста през деня. Толкова се радвам! А след това... Родителите й се спогледаха с лека неохота и тогава баща й я прекъсна: - Мила, изглежда, не чуваш майка ти какво говори. Знам, че си смело момиче. Знам също, че обичаш Аллах и искаш да започнеш духовното си пътешествие като покорен раб и си развълнувана от първите си „пълни пости“, но има нещо, което изпускаш, миличка. Трябва да си и търпелива. Ако Бог пожелае, идната година да можеш да прекараш цял ден в пости. С напиращи в очите сълзи тя промърмори едва чуто: - Утре ще постя без значение дали ще ме вдигнете или не рано за закуска. Готова съм и утре ще постя! След като стана от масата и се върна в стаята си, не беше сигурна кой бе победил в този спор. Покатери се на двойното си легло и стисна силно очи. Тихичко рече на себе си: „Утре ще е първото ми истинско постене!“ Сутринта още с отварянето на очите си, тя скочи от леглото, като едва не падна, докато слизаше, и изтича до прозореца. Вече се беше доста развиделило навън. „Настъпило ли бе утрото? Изпуснах ли зората? Успахме ли се всички?“ Затича се към стаята на родителите си, крещейки: - Мамо, тате, събудете се! Успахме се, успахме се! Видя, че баща й вече бе излязъл, а майка й привършваше четенето си на Коран за деня. - Миличка - каза майка й. - Мислех, че снощи се разбрахме.  Не получи никакъв отговор от дъщеря си, така че продължи: - Нашият Създател е толкова милостив към нас, че никога не ни кара да вършим нещо, което не ще можем да понесем. Не само децата, но и много възрастни хора са извинени от постенето. Например помниш ли, когато бях бременна с по-малкото ти братче, за известно време не постих или тогава, когато баба ти тежко се разболя и трябваше да приема толкова лекарства, че изпусна няколко дни на постене. Щом пораснеш достатъчно и тялото ти закрепне повече, знам, че ще се справиш отлично с постенето, но сега не ми се ще да прибързваш, преди да си станала готова за това, и да изгубиш желание за по-късно. Щеше да продължи, но щом видя сълзите в очите на малкото си ангелче, замълча и я прегърна: - Добре, хубаво тогава, малка госпожице, нека се разберем. Може да опиташ и да постиш, докато издържиш, но е лято, денят е дълъг и много горещ, така че, щом силно ожаднееш, огладнееш или се почувстваш слаба, почини си няколко минутки и след това продължи. Забравиш ли, че постиш и хапнеш или пийнеш нещо, няма проблем, това значи, че ангелите се опитват да ти помогнат с дарове от Рая. И не забравяй, че каквото и да стане, ще се гордея с теб. Накрая целият блясък и щастие се възвърнаха в очите й. След броени часове реши да излезе навън да си поиграе. Беше наистина горещо и седна на тротоара. „Струва ми се, че съм отпаднала, а още не е обяд!“ Надвеси се над стомахчето си и заговори: „Ехо, как се чувстваш? Гладно ли си?“ Единственият отзвук бе къркорене. Тя се усмихна и го потупа: „Слушай, днес ставаме големи и се учим да бъдем търпеливи. Помисли за всички бедни хорица по света. През повечето време не могат да намерят храна за ядене. Сега разбираш ли ги по-добре?“ Като че ли то се съгласи с нея и спря да къркори. Толкова се гордееше със себе си. Неочаквано чу любимите й думи, изричани през лятото. Един продавач на улицата се провикваше: “Сладолед! Продавам сладолед!” Забрави за всичко и набързо си претърси джобовете. Супер! Имаше достатъчно парички, за да си купи какъвто сладолед искаше. Изтича до продавача на сладолед и викна: - Хей! Чакайте! Може ли един сладолед с вкус на шоколад? Или... ще искам и по един с лимон и ягода. След като й подаде сладоледа, увит в сини хартийки, продавачът поздрави любимия си клиент с една голяма усмивка: - Виж я само! Колко много си пораснала от миналата година насам. Тя се усмихна и подаде парите. Едва държеше всичките три сладоледа в ръка. Времето бе толкова горещо, че почнаха да се топят и стичат навсякъде по ръцете й. Изглежда й беше все едно, че леденостуденият сладолед й помагаше да се поразхлади, но и усилваше нейната жажда. Почувства се толкова егоистично с трите сладоледа за себе си. Малко срамежливо и колебливо, тя предложи единия на човека и каза: - Моля, заповядайте, три са твърде много за мен. А той отговори: - Ти си щедро момиче, благодаря, но аз постя. - Ох, добре - каза тя, кимайки на продавача с глава за довиждане, и се запъти обратно към мястото, на което стоеше преди малко. С къркорещ стомах, тя каза: - И аз постя, и аз!


След като приятелят й продавач се скри зад ъгъла, тя остана с неясни чувства. Огледа се. Никой не я наблюдаваше. Едва ли някой би си помислил, че пости. Стомахчето й започна отново да издава звуци, усещаше устните си по-сухи от всякога, а ръцете й бяха покрити с капки от разтопения сладолед. Пое си дълбоко дъх, изправи се и се затича към децата, да си поиграят. Докато тичаше сърцето й пулсираше силно, почувства, че изпада в безтегловност, а устните й непрестанно се движеха: „Аз постя, аз постя. Боже, обещах Ти, че днес ще постя.“ Пръстчетата й бяха все още лепкави и влажни и с устата си продължаваше да изрича: „Днес постя, постя. Постя в името на моя любим Господ.“ - Извинете, бихте ли говорили малко по-високо? Любезният глас на модератора я бе върнал от нейното детство. Бяха се събрали на среща за междурелигиозен диалог, където обсъждаха най-различни теми, свързани с вярата, включително и собствените им разкази по отношение на това как са се изградили като възрастни хора. Трябва да се бе унесла, като й зададоха последния въпрос. - Хм, извинявам се! - каза тя, като нервно и леко смутено си оправяше дрезгавия глас. - Докъде бяхме стигнали? Колегите й се усмихнаха, а модераторът отговори: - Дойде вашият ред. Бихте ли споделили с нас спомена, в който за пръв път почувствахте Божието присъствие в живота си? Сигурно е много трудно да се определи този момент? Няма проблем, ако не се сещате кога точно се е случило, ние просто си споделяме като на приятелки. Тя хвърли бърз поглед към зачудените лица на своите приятелки. След близо двайсет години тя все още усещаше сладките капки сладолед по ръцете си. С усмивка на лице пое дълбоко дъх, преди да започне да разказва своята история... - Всичко е наред, съвсем ясно си спомням кога точно се случи.
  Автор: Айше Кюбра Джошкун,   подпредседател на Фондация  „Диалог Бостън”



 

Поздравление за труда!
С уважение - Литатру!

Приятна вечер :)

Какво по чисто има от детската душа ????

Навярно именно това е причината, когато се цели да се достигне до разруха в дадено общество, да се започне именно от подрастващото поколение...
Спокоен ден, друже!