Преди приближаващите се кръстни страдания и смърт, в прощалната беседа със Своите ученици Господ говорил на изпадналите в печал Свои събеседници: "Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца" (Иоан. 16:28). И развързал връзките на ада и смъртта, Той отново повторил на Мария Магдалина същите думи: "Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог" (Иоан. 20:17). По Своя вид след Възкресението Си Господ вече принадлежал повече на небето, отколкото на земята. И това е напълно разбираемо. Подвигът на земното служение на Сина Божий вече бил завършен: Той бил изпълнил делото, заради което бил изпратен от Небесния Си Отец (Иоан. 17:4), и вече Му предстояло да възлезе в славата Си на небето, каквато Той имал още "преди свят да бъде" (Иоан. 17:5). Самата природа на Богочовека изисквала това достойнство, при което на прославеното Му и обожествено тяло вече не било свойствено да остане след Възкресението на земята при естествените условия на земното битие. Възнасянето Му на небето било необходимо още и за благото на изкупеното от Него човечество. И заради това, както ветхозаветният свещеник веднъж годишно влизал в светилището с очистителната кръв заради греховете на народа, така и Христос, бъдещият Архиерей, заради "бъдещите блага" (Евр. 9:11) трябвало да Се принесе като Изкупителна Жертва и да влезе със Своята Кръв "не в ръкотворно светилище", но в самото небе, "за да се яви сега пред Божието лице за нас" (Евр. 9:24).
Ето защо Господ още при първото Свое явяване след Възкресението Си възвестил на Мария Магдалина, а чрез нея и на всички Свои последователи, Своето предстоящо Възнасяне на небето. Обаче любовта към това "малко стадо", Неговите ученици, които Спасителят възлюбил до края на света (Иоан. 13:1), още Го задържала на земята. Затова, при все че пречистото Му тяло на възприетото в него човешко естество се издигнало от кръста, преобразено от земно в небесно, и вече се устремявало към небесния свят, към Отца, все пак Господ не веднага Се възнесъл на небето. Той не пребивавал постоянно с учениците Си, не делял с тях деня и нощта, почивката и трапезата, както правел преди, но Се явявал сред тях от време на време, ту по време на домашни беседи, когато вратите бивали заключени (Иоан. 20:19); ту на път (Марк. 16:12; Лук. 24:13­32); ту по време на риболов (Иоан. 21:1­14).

При тези Негови чудодейни явявания отпадналите от печал сърца се изпълвали с дивна услада. Всичките им надежди, че Той, техният Учител, бил Месия-Изкупител, рухнали поради безславната смърт на Господа Иисуса Христа по време на празника Пасха. "А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля" ­ повтаряли мнозина с Емауските пътници, ­ но Той умря на кръста Този, "Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ" (Лук. 24:21, 19). И ето, от тогава разколебаната вяра на учениците отново оживяла, а потопената в печал любов отново възтържествувала: Господ възкръснал и със Своите явявания пред учениците многократно засвидетелствал пред тях истинността на Своето Възкресение и за да ги увери в тази истинност, Той ял и пил с тях (Лук. 24:42), показвал им белезите от раните на ръцете, нозете и ребрата Си, позволявал им да ги докосват с пръстите Си (Иоан. 20:27).

Но Господ Се явявал на Своите ученици след като възкръснал от мъртвите не само за да ги увери в истинността на Своето възкресние. По време на тези явявания Той продължавал да ги наставлява в истините на Евангелието; разказвал им за царството Божие (Деян.1:1-3) всичко онова, което не бивало да им бъде откривано до кръстната Му смърт, както и онова, което трябвало още да чуят от своя Учител до изпращането на новия Наставник ­ Светия Дух. В онова време Господ отворил ума на учениците Си да разбират Писанията (Лук. 24:45); говорил им за Своята Божествена власт "на небето и земята", за тяхното избраничество да проповядват Евангелието пред всички народи; кръстил ги в името на Отца и Сина и Светия Дух и ги учил да пазят всичко, което Господ им е заповядал; при което Той им обещал да бъде със Своята Църква "през всички дни до свършека на света" (Мат. 28:18­20). Така Господ постепенно подготвял Своите ученици за оново велико служение, за което били призвани ­ за проповядване на Евангелието на Царството Божие.

В такава подготовка изминали четиридесет дни. През това време учениците на Божествения Учител постепенно привикнали с мисълта за раздялата с Него. Виждайки, че Той не им се явява постоянно, те се научили да разпознават в Него Същество надземно, принадлежащо на висшия, а не на този свят. Мислейки и говорейки за Него, те вече Го наричали Господ, а не Учител, както преди, и чувството им на любов към Човека се сливало с трепетното им благоговение пред Господа. Малко по малко, те, разбира се, достигнали до мисълта, че пребиваването на Господа на земята е временно състояние и че раздялата с Него е неизбежна. Сега Го виждали от време на време с телесните си очи и това било празник за тях: но празникът не може да продължава дълго. Така от радостта поради възкръсналия Господ апостолите постепенно достигнали до мисълта за неизбежната разлъка с Него. И ето, в четиридесетия ден след Възкресението Господне дошло времето за тази разлъка.

Числото четиридесет в свещената история се отличавало като пределен момент, край на велик подвиг. В четиридесетия ден от раждането Израилевите първенци според Моисеевия закон били длъжни да се явят в храма пред лицето на Иехова (Лев. 16:19, 20). В четиридесетия ден след Възкресението, което било ново раждане, трябвало да Се яви в небесната скиния и "първороден измежду мъртвите" (Кол. 1:18) ­ нашият Господ Иисус Христос.

Не е ясно дали учениците на Господа били предварително известени за това, че този ден щял да бъде последен за тяхното видимо общение с Божествения Учител. Те обаче, по явно повеление, което може би им било дадено при едно от предшестващите явявания, се събрали в този ден в Иерусалим. Колкото и да бил изпълнен светият град с врагове на Господа Иисуса, все се намирали хора, у които Неговите ученици могли да намерят убежище и място за своите срещи. И твърде възможно било такова място да бъде самата горница, където се състояла Тайната Вечеря, и където няколко дни след Възнесението над апостолите слязъл Дух Светий.

Посред събралите се ученици Се явил и Господ ­ без съмнение така тайнствено и внезапно, както Се явявал след Възкресението Си.

Беседата на Господа с учениците при това последно явяване не е предадена с всички подробности от евангелистите, но у евангелист Лука са дадени няколко указания, от които става ясно в какво се заключавала тази беседа.

Преди всичко Господ още веднъж разкрил пред учениците необходимостта от кръстния път за Месията-Избавител. "Тъй е писано", тоест от века определено и предсказано още от пророците, "и тъй трябваше Христос да пострада", говорел Той, "и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим" (Лук. 24:46, 47).

Ето за такъв проповеднически подвиг сега Божественият Учител призовавал Своите ученици, поверявайки им завършека на Своето благовестническо дело. "Вие бяхте свидетели на всичко случило се, вие видяхте как Изкупителят умря за греха на света, видяхте Го и възкръснал; затова Аз изпращам вас на проповед на Евангелието у всички народи" ­ сякаш им говорил Господ.

Но преди да излязат на всемирна проповед, апостолите трябвало да възприемат благодатните дарове на Светия Дух, Който имало да им Се яви. В явяването на Този Божествен Наставник те могли да намерят за себе си замяна поради липсата на Своя Учител (Иоан. 14:26), утешение в разлъката си с Него (Иоан 16:7), освещаване на великото им служение на Църквата (Ефес. 4:11­13), окончателно просвещение в богооткровената истина (Иоан 15:26), и накрая, сила Свише (Лук. 24:49), която им била необходима за преодоляване на трудностите и препятствията, предстоящи им в делото на проповедта. После Господ в по-нататъшните Си слова дал на апостолите повеление: "не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца" (Деян.1:1-4), когато се прощавал с тях преди Своите страдания. "И Аз", продължавал Спасителят, "ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре" (Лук. 24:49). Някога "Иоан кръщавал с вода", а сега "вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий" (Деян. 1:5).

Преподал им тези наставления, Господ извел Своите ученици извън Иерусалим и поел с тях по посока към Витания. Това бил път, по който много пъти Той вървял със Своите ученици, и по който вървял с тях за последен път преди самите страданния. Пътят минавал през Гетсиманската градина, където Господ неведнъж се уединявал за молитва през нощта, където Той в навечерието на Своите кръстни страдания, в присъствието на Своите избрани ученици ­ предишни свидетели на Неговото славно Преображение (Мат. 17:1; Марк. 9:2; Лук. 9:28; Мат. 26:37; Марк. 14:33) се борел с немощта на плътта и откъдето бил взет под архиерейска стража за съд и кръстна смърт (Мат. 26:47­57; Марк. 14:43­53; Лук. 22:47­54).

Мислите на учениците сами се обръщали в спомен за неотдавна преживяното тягостно минало и неволно го сравнявали с настоящата радостна минута, размишлявайки за това, че Божественият Учител не случайно ги водел през тези места, изпълвайки ги със скръбни спомени, та може би там, откъдето започвал пътят на Неговите безславни кръстни страдания, трябвало да се открие пред целия свят Неговата слава. Неотдавна чутите от Него слова за близкото време, когато ще бъдат кръстени с Духа Светий, ги укрепявали в настоящите им мисли. Те още чували как Иоан Кръстител говорил за Месия, че Той ще ги кръсти не с вода, а с Дух Светий (Марк. 1:8): значи щом вече е дошло време за това кръщение, то очевидно Господ скоро ще открие Себе Си на света като славен Цар ­ Месия. И ето, радостно възбудени, те пристъпват към Учителя и се обръщат към Него с въпроса: "в това ли време, Господи, възстановяваш Царството Израилево? (Деян.1:1-6).

Този въпрос ясно показвал, че предишният предразсъдък за земното възцаряване на Господ Иисус Христос над Израиля още не бил разрушен в умовете на учениците. Но питащите още не били "кръстени с Духа Светаго", Който трябвало завинаги даги издигне от земята към небето, да възвиси умовете им и да ги очисти от всичко грубо и земно; защото те сега разсъждавали по човешки и разбирали Учителя, дори възкръснал, още по плът.

Божественият Наставник кротко изслушал този въпрос и не отвърнал с упрек, нито с пряко отрицание. Той само с любов отбелязал: "не се пада вам да знаете времената и годините, които Отец е положил в Своя власт; но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий, и ще ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и в Самария, и дори докрай земя" (Деян.1:1-7,8). Тоест сякаш Спасителят на света им говорел: "Не за царство и за награди трябва да мислите сега, а за подвизи и търпение даже до смърт; предоставяйки бъдещето на Този, в Десницата на Когото се намира то; и съсредоточете цялото си внимание в това, което ви предстои и над което сте длъжни да се потрудите."
Беседвайки така, те достигнали до Елеонския хълм, отдалечен от Иерусалим на един съботен път* (Деян.1:1-12).

*Съботен път - разстоянието, което се позволявало на иудеите да извървяват в съботен ден извън домовете си. На основание на кн. Изход 16:29, където се казва: "нека всеки си стои (у дома си), в седмия ден никой да не излиза от мястото си"; равините, изискващи строго съблюдаване на съботния покой до спазване на буквата, изисквали в събота никой да не прави повече от 2000 крачки в кръг. Това разстояние се наричало "съботен път". Авторът на "Иудейска древност" Иосиф Флавий определя това разстояние от Маслинената гора до Иерусалим на 6 стадия (около 1100 м); както и Ефрем Сирин.
Тук Господ се спрял, погледнал Своите ученици, после вдигнал ръцете Си и с тях ги благословил с такова благословение, което разпростира своята сила завинаги и предавайки я от поколение на поколение, тя остава върху всички вярващи. И благославяйки, Той пред очите на учениците се отделим от земята, и отдалечавайки се от тях, се възнасял към небето, "не с помощта на водещ Го, но, според както отбелязва свети Иоан Златоуст, "Сам Се издигал в Своя път" (Беседа върху Псалмите). Възхождането не се извършвало бързо, за да могат учениците в пълнота да се насладят на величествената гледка. Когато Възнасящият Се бил вече на такава висота, че било трудно за зрението да го следва, се явил светъл облак и Го скрил от лицето на земята.

Така пред очите на апостолите се извършило явление, подобно на видението на Елисей при отшествието на свети пророк Илия на небето, но несравнимо по-славно по вид.

"Илия ­ разсъждава по този повод свети Григорий Двоеслов ­ се възнесъл на небето с колесница като доказателство за това, че той като човек не може да се издигне без външно средство. Такова средство му осигурили Ангелите, когато го понесли към небето, иначе той не можел да възнесе сам себе си нагоре, защото немощта на естеството не му позволявала да се отдели от земята. Но на Спасителя не Му била необходима колесница, не Му били нужни Ангели, защото Творецът със Своята Божествена сила Се възнесъл на небето; Той се върнал там, откъдето бил слязъл; възлязъл там горе, където отвека пребивавал; тъй като по Своето човечество Той искал да Се възнесе; но по Божество обладавал и небето, и земята" (Беседа на празника Възнесение).

Апостолите с необяснимо чувство наблюдавали последното чудо, извършвано пред очите им от Него, следейки как все повече и повече Се скривал от погледите им Божественият Учител, и, разбира се, не могли да отделят очи от прекрасната гледка. Господ вече напълно Се скрил от полето на зрението им, но техният взор все още се устремявал към Него, все още Го търсел.

Посред това напрегнато внимание на апостолите към последното тайнство на Евангелието, извършвано пред тях, изведнъж били поразени от глас, който ги извел от тяхното вцепенение. Говорели два светли небожители, неочаквано цаднали пред тях в бели одежди. Пробуждайки ги от бездейственото изумление, небесните вестители им обяснили, че отшествието на Господа е Неговото видимо скриване от земен взор до времето на второто Пришествие: "мъже галилейци", говорели те, "какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който Се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:1-11); ще дойде така "неочаквано и непредвидено", така "явно и тържествено" (обяснение на Филарет, митрополит Московски), също така "на облак и с тяло" (свети Иоан Златоуст, беседа върху Деяния Апостолски).
След тези думи апостолите вече нищо не чакали на Елеон и с благоговение покланяйки се на Възнеслия се, се върнали в Иерусалим, не опечалени от разлъката, но както отбелязва евангелистът, "с голяма радост" (Лук. 24:52). Те се радвали на славата на своя Учител, чието Възнесение свидетелствало, че Той е истински Бог, Владика на небето и земята ­ радвали се и за своето предназначение, виждайки, че са призвани на дело Божие, велико и свето; радвали се при самото явяване на ангелите и на приетата от тях вест, която обещавала, че видимо отделилият Се от тях Учител не прекратявал с тях общението на любовта, като в необходимите случаи те ще получават наставление Свише.

В числото на свидетелите на Възнесението Господне заедно с апостолите била и пречистата Божия Майка, Която църковните песнопения представят като очевидка на това дивно събитие така: като Майка, Тя във време на страданията на Своя Син сърдечно боледувала повече от всички, а сега на Нея най-много от всички "подобавало при вида на славата на Неговата плът да се наслаждава с най-голяма радост" (служба на Възнесение, вечерня). Взирайки се заедно с апостолите във Възхождащия на небето неин Син и Господ, и постигнала в съвършенство всичко чудесно, което съхранявала в сърцето си за Своя Син (Лук. 2:19, 51), Тя Го "възвеличила" не само в любовта; но и във вярата в Неговото Божество (служба на Възнесение, утреня, канон, песен 9).
Така се извършило Възнесението Господне на небето. Като тих дъжд върху руно Той слязъл в утробата на Приснодевата, като тамян утринен Се възнесъл сега от планината към Отца. Но сред такава тишина и безмълвие се извършило самото отшествие на Богочовека от земята, от мястото на Неговия подвиг и крайно изтощение. Неговото встъпване в горния свят станало при друга, във висша степен тържествена обстановка. По изображение на небесните тайновидци, Победителят на ада и смъртта възлязъл на небесата не Сам, но заобиколен от множество небесни сили, от ангелски сонм, които Му служели и по време на земното Му странстване (Мат. 4:11). Когато Възнасящият Се на небесата приближил небесните предели ­ лик съпровождащи Го ангелски сили предупреждавали по-горни сили на небесната йерархия, възклицавайки: "повдигнете, князе, вечните порти, за да влезе Царят на славата."

Кой е този Цар на славата? ­ пита този небесен ангелски лик. ­ Кой е Този, Който възхожда от земята с такава слава и величие?

Такова необикновено и безпримерно възшествие в горния свят изумило небесата. Небесните сили видели две възкачвания на небето на Енох и на Илия, но те не станали с техни собствени сили; нито с такова величие и на такава висота; те били взети като на небето, а не на самото небе. Затова срещали с толкова недоумение необичайното шествие на Господа, възнасящ Се в плът, в рабски образ. Но ангелите, съпровождащи Господа, пояснявали, че Влизащият в човешки образ не е никой друг, но Единородният Син Божий.

"Господ на силите, Той е Цар на славата" ­ възклицавали те (Пс. 23:10). Но и после това недоумение на небеснитесили продължавало: Господ, както след възкръсването Си Се явил на апостолите с язвите по тялото от раните на кръста, така Се възнесъл на небесата с тези същите белези от Неговите кръстни страдания, със следи от Пречистата Кръв по обожественото Му тяло. С този Свой вид Той поразил с ново недоумение небесните сили и те питали:

Кой е Тоя, Който иде от Едом в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който престъпя в пълната Си сила?

Този е, Който тъпка в гнева Си и гази в яростта Си (Исаия 63:1­3), Кръвта Му пръскаше дрехите Му и Той опетни в Своята кръв цялото Си облекло, проливащ кръвта Си за човешкия род от това е червена дрехата Му ­ отвръщал ангелският лик, съпровождащ Господа.

Когато всяко недоумение относно Лицето на Сина Божий приключило, небесните сили си разрешили да пеят и възклицават: Това ни каза Псалмопевецът, сам възкликвайки: "Бог възлезе при възклицания, Господ възлезе при тръбен звук" (Пс. 46:6). В това време, по свидетелство на неботаинника Павел, ангелското войнство тържествено се покорило на възнасящия Се Господ и Го признало за свой Глава и Управник.
---------
Св Димитрий Ростовски