Когато борбата водена от Нух (Ной) омръзнала на неверниците, те казали:

- О, Нух, ти спореше с нас и все повече ни оспорваш. Донеси ни онова, с което ни заплашваш, ако говориш истината!

Нух казал:

- Само Всевишния може да ви го донесе, ако пожелае. А вие сте безсилни. И не ще ви помогне моят съвет, ако искам да ви посъветвам, ако Бог иска да ви унищожи. Той е вашият Господ и при Него ще бъдете върнати.

Борбата продължавала…

След като всичките доводи на неверниците се изчерпали, те преминали границата на учтивостта и започнали да оскърбяват Пратеника:

- Виждаме, че си в явна заблуда!…

Нух им отговорил с голяма учтивост присъща за Пратениците:

- О, народе мой! Не съм в заблуда, а съм пратеник от Господа на световете. Съобщавам ви посланията на моя Господ и ви наставлявам, и знам от Него онова, което вие не знаете!

Той призовавал своя народ 950 години. Виждал как броят на неверниците растял, а броят на вярващите никак не се увеличавал. Изпитвал мъка за това, но не губел надежда и продължавал своя призив. Ала народът му продължавал да упорства в своето неверие и гордост.

Призивът му към народа бил всеки ден и всеки час. Той ги призовавал тайно и явно, денем и нощем, като им давал най-различни примери. Разяснявал им за нещата посочващи съществуването на Великия Творец и за Неговата сила. Ала винаги, щом ги приканел към Него, те бягали, запушвайки с пръсти ушите си и се загръщали в своите дрехи.

Мъките и страданията, които хората причинявали на Нух са огромни, но въпреки това не се отказвал от своя призив. Те го биели, душили го до припадък, влачили го, цепвали му главата и какво ли още не…

Един ден неверниците казали:

- Ако не престанеш, о, Нух, ще бъдеш пребит с камъни!…   

След многогодишните усилия, които положил в своя призив, той нямал вече друго какво да направи, освен да се оплаче на своя Господ и да Му съобщи за мъките си:

- Господи мой, помогни ми, защото ме взеха за лъжец. Аз съм победен, помогни ми!

Всевишният от своя страна разкрил на Нух:

- Ще вярва измежду твоя народ само онзи, който вече е повярвал. Не се опечалявай заради онова, което са извършили!

Това означавало, че вече никой нямало да повярва измежду неговия народ и нямало да има полза за тях от неговите наставления. Пред тях нямало нищо друго освен гибел. Наказанието на Всевишния наближавало и нищо не било в състояние да го спре.

Нух рекъл:

- Господи мой, не оставяй по земята нито един неверник. Оставиш ли ги, те ще заблудят Твоите раби и ще родят само нечестивци, неблагодарници!

И било разкрито на Нух да направи кораб:

- Направи кораба пред Нашите Очи и с Нашето откровение, и не Ми говори за угнетителите! Те ще бъдат издавени.

Угнетителите щели да бъдат издавени, независимо кои са те, дори и сред близките на Нух.

Той отишъл в гората и започнал да сече дървета, които нарязвал, рендосвал и съединявал.

Неверниците минавали покрай него и се чудели, защо ли прави кораб, след като наоколо било суша и наблизо нямало ни река, ни море.

Тогава започнали да го подиграват:

- О, Нух, нима след Пророчеството се захвана с дърводелство?! Какво правиш?

- Кораб! – отговорил Нух.

- Значи правиш кораб на сушата?! Как ще плава този кораб? По пясъка ли ще плава? Къде е водата върху, която да плава твоят кораб?.... Нух е полудял!...

- Щом се подигравате с нас, и ние ще ви се подиграваме, както и вие се подигравате. И ще узнаете при кого ще дойде позорящо го мъчение, и ще го сполети постоянно мъчение! – рекъл Нух.

Строежът на кораба приключил и той зачакал повелята на Всевишния.

Всевишният му разкрил, че когато кипнела пещта, това щяло да бъде знак за започването на Потопа. Също така му заповядал да постави в него по една двойка животни, птици, влечуги и насекоми.

Страшният ден дошъл и кипнала пещта в дома на Нух. Той се затичал да отвори кораба и да извика вярващите.

В кораба се покачили синовете му и техните съпруги, а също така и останалите вярващи, които били малцина – може би общо 8 човека, а може би 20 или пък 80 човека – Всевишния знае най-добре!

Жената на Нух и един от неговите синове не му вярвали, затова  не се покачили на кораба.

Започнала страховита буря. Задухал ураганен вятър. Небето потъмняло. Разнесли се гръмотевици, блеснали светкавици. Завалял проливен дъжд, сякаш водата се изсипвала като из ведро от небето. От земните недра също бликала вода, чието ниво се покачвало всеки миг.

Щом нивото на водата се повдигнало достатъчно, корабът заплавал по вълни, които приличали на планини. Неверниците се втурнали да бягат изплашени до смърт. Те тичали към върха на планината, за да се спасят от покачващото се ниво на водата.

По едно време Нух видял навън своя син, който не вярвал, да бяга към планината и се провикнал с цяло гърло:

- Сине мой, качи се с нас и не бъди с неверниците!

- Ще се приютя на планина, която ще ме защити от водата! – отвърнал синът му.

Сърцето на Нух щяло да се пръсне от мъка. Той отново се провикнал:

- Няма днес защитник от повелята на Бог, освен за онзи, когото Той помилва!…

Така разговорът им приключил, защото вълните ги разделили и синът му се удавил пред неговите очи.

Днес е много трудно да си представим за ужаса и величието на Потопа. Но това е нещо, което показва силата на Създателя.

Корабът продължил да се носи по водата, която се покачвала все повече. Тя покрила дърветата, върховете на планините и цялата земя, като всичко потънало в нея. Вече нямало други живи същества, освен намиращите се на кораба.

Тогава Всевишният повелил:

- О, земя, погълни своята вода! О, небе, престани!

Дъждът престанал, гръмотевиците заглъхнали и светкавиците угаснали. Водата спаднала, а сушата била огряна от слънцето...

Корабът заседнал върху планината ал-Джуди /според някои източници става въпрос за планина намираща се в Ирак/. Когато Потопът свършил изчезнал и страхът. Борбата, която Нух водел с вълните, вече се насочила в борба със самия него…

Щом семейството на Нух се събрали заедно, той забелязал празното място на своя син, който се удавил. Очите му се изпълнили със сълзи, а сърцето му го обхванало мъка. Той не знаел, че синът му бил от неверниците, а го смятал за вярващ, който бил инат предпочел да се спаси като се изкачи високо на върха на планината. Между другото една вълна бе прекъснала техния разговор още преди да го довършат…

Така в сърцето на Нух се пробудило бащинското чувство и позовал Всевишния:

- Господи, синът ми беше от моето семейство! Твоето обещание винаги е истина. Ти си най-мъдрия съдник!

По този начин Нух искал да каже, че синът му е от семейството на вярващите, а Той бил обещал, че ще спаси неговото вярващо семейство.

Тогава Всевишният му съобщил действителното положение на неговия син:

- О, Нух, той не е от твоето семейство. Неговото деяние не е праведно. И не Ме питай за това, за което нямаш знание! Поучавам те да не бъдеш от невежите.

Неговият син криел своето неверие и се правел на вярващ. Така било разяснено на Нух, че Той знае неща за сина му, които самият баща дори не знаел…

- Господи, моля Те, опази ме да не Те питам за нещо, за което нямам знание! И ако не ме опростиш, и не ме помилваш, ще съм от губещите! – помолил за опрощение Нух, който избързал с предположението си.

Господа на световете рекъл:

- О, Нух, слез от кораба с мир от Нас и с благослов над теб и над общности от онези, които са с теб!

Нух слязъл от кораба и пуснал животните и птиците на свобода, така всички те се разпръснали по земята. След това слезли и вярващите.

Пръстта все още била влажна от Потопа…

Нух и приятелите му заживели на земята. Изградили си домове. А земята, която била унищожена от Потопа, отново възвърнала предишната си хубост...