Синко, пред теб е тъжното писмо на твоята бедна майка. Написах го, в срам и вълнение, след дълги колебания и размисли. Многократно вземах химикалката в ръка, но силно плаках и не можех да го напиша. Опитвах се да задържа своите сълзи, но сърцето ми стенеше от болка.

Синко! Вече си на толкова години, виждам че си станал разумен, уравновесен и зрял мъж.

Аз имам право да напиша това писмо. След като го прочетеш, ако пожелаеш можеш да го скъсаш на парчета, както е разбито и моето сърце, което кърви и боли непоносимо...

Синко! Преди двадесет и пет години, в един от най-хубавите дни от моя живот лекарят ми каза, че много скоро ще ставам майка. Смисъла на тези думи е пределно ясен за всяка жена – майка.
Но моята радост и щастие бяха помрачени от трудности, свързани с умствените и физическите промени, настъпващи в организма на жената в ранния етап от бременността. През деветте месеца бяхме с теб едно неразделно цяло. Носех те под своето сърце с голяма радост. Аз почти не спах, ставах, хранех се, дишах, но въпреки всичко се чувствах безкрайно щастлива.


Никакви трудности не можеха да повлияят на моята любов към теб. Напротив, с наближаване на времето на твоето раждане, любовта ми към теб нарастваше все повече и по силно желаех да те видя и да те гушна към гърдите си. С всеки изминат ден слабостта ме надвиваше, а физическите болки  и страдания ставаха непоносими. Но всяко твое движение вътре в моята утроба, всяко наддадено кило страшно радваха моята душа, въпреки че товарът ставаше все по-труден и тежък за тялото ми. Изглеждаше ми, че болката никога няма да спре.
Но, ето че най-накрая дойде зората на тази паметна вечер, в която не можах да мигна. Не мога да опиша ужаса, страха и мъката, която надвисна над мен. Болката беше толкова непоносима, че дори не можех да плача. Стоновете преминаваха във викове, неволно излизащи от гърдите ми. На няколко пъти пред очите ми се появяваше образа на смъртта…


Най-накрая настъпи дългоочаквания момент на твоето раждане. Душата ми ликуваше: „О, чудо! Моето бебе се роди!” Твоите първи викове и сълзи се смесиха с моите сълзи, проронени от радост.
Ти ме избави от болката и страданието, чието преодоляване беше много трудно за мен, с огромна любов и нежност те целунах, още преди да бъдеш измит с вода.
Минаваха години…
Сърцето ми се изпълваше с все по-голяма любов към теб. С ръцете си те миех, гушках и люлеех. Колената ми бяха твоето легло, а гърдите ми – източник на храната ти. По цяла нощ бодърствах над теб, за да бъдеш нахранен, сух и да спиш спокойно. Работех по цял ден, за да бъдеш щастлив и доволен.

Щастлива бях, когато те виждах усмихнат, когато изпълнявах всичките ти желания.


  Минаваха дни и нощи, ала чувствата ми към теб оставаха все същите. Отглеждах те трудно, неуморно молех Всевишния да ти отреди най-хубавите неща.

Всичко продължи така, докато ти не порасна, докато не се появиха у теб чертите на зрелия мъж. Към моите задължения беше прибавена още една задача – приятна, но и отговорна: да открия за теб съпруга, която да легне на сърцето ти.

Настана деня на твоята сватба. В този ден в душата ми се преплиташе радост и болка, сърцето ми се напълни със загриженост за новия ти живот, за предстоящата ми раздяла с теб…

Ти ми напомняше за птичето, което трябваше да напусне своето гнездо, а аз майката – гълъб, зорко бдящ над своето малко.

Не измина много време откакто създаде своето семейство, но аз не можех да те позная. От твоите чудесни очи престана да струи любов и доброта, от лицето ти изчезна усмивката, стана мрачно. Почти не чувах гласа ти. Ти престана да ме зачиташ и като че ли забрави за мен. С всеки изминат ден отчуждението между нас расте. Много желая да те видя! Силно искам да чуя гласа ти! Постоянно гледам към вратата, дали ще дойдеш, но ти не идваш. Дните и нощите станаха за мен безкрайно дълги и мрачни, защото нито те виждам, нито чувам...

Може би ще ти се стори скучно, че ти разказвам за тази, която се е загрижила за теб – за твоята майка?!…

Синко! Дай ми само малко – отнеси се с мен поне като с най-далечния си приятел, нуждаещ се от най-малкото ти внимание. Да бъда посетена, поне един път в месеца и то само за няколко минутки, да имам възможността да видя лицето ти и да чуя гласа ти...

Синко! От старостта и съпровождащите я болести се прегърбих, тресат ми се ръцете, болят ме краката, очите ми сълзят и виждам трудно. Ставам и сядам трудно, но сърцето ми е преизпълнено с любов към теб! Ти си възпитан винаги да благодариш и похвалиш онзи, който е извършил добрина към теб, но ти не забелязваш добротата и благодеянията на твоята майка. Тя се е грижила за теб в продължение на много години. Посветила ти е живота си. Е, къде е твоята благодарност? Къде е твоята лоялност? Защо се отнасяш толкова студено и жестоко към нея?

Синко! Всеки път, когато науча, че си щастлив в личния си живот, аз искрено се радвам за теб, и в същото време се изумявам, как ти – плът от моята плът – можеш да се отнасяш толкова жестоко с мен?! Какъв грях съм извършила, как така от приятел се превърнах в твой враг, когото дори не можеш да гледаш, когото не можеш да посетиш? Какво сгреших с теб? Или не съм се грижила достатъчно за теб? Отнеси се с мен като с твоите служители, на които плащаш заплата. Бъди милостив и благосклонен към мен, защото като майка, която те е носила девет месеца, родила те е, дала ти е възпитание, съм заслужила това!

В крайна сметка, наистина Всевишния обича благодетелстващите. И всичко, което ми е необходимо е от време на време да имам възможността да те видя и чуя.

Синко! Чувам как хората те хвалят за твоето благородство, щедрост и великодушие, а сърцето на твоята майка се къса от копнеж по теб, от твоето безразличие и жестокост.

Синко! Кога в теб ще се пробуди синовната любов и състрадание към бедната, слаба жена, която ти накара да плаче и я подложи на страдание, чието сърце разби и която зачеркна от списъка с любими хора?

Синко! Вратата на Дженнета е точно пред теб. Иди и почукай на нея с усмивка, прошка и с надежда да се срещнем. Може би с милостта на Аллах да се срещнем там. В Хадис се казва: „Родителите са централната врата на Дженнета. Ако искате можете да я загубите или да се грижите за тази врата.” /Ахмед/

Синко! Аз зная, че когато ти стана по-силен и възмъжа, стана юноша, започна да искаш награда от Аллах за добрите дела, но нима сега забрави думите на Пратеника /с.а.с./, които гласят: „Най-любимите дела на Аллах, това са: молитвата отслужена на време, благодеяние и послушание на родителите и свещена борба в името на Аллах.” /Всепризнат хадис/

Вземи тази награда, не наскърбявай никого, ако наистина желаеш да изпълниш волята на Аллах и да извършиш най-любимите Му дела. 
Синко! Аз моля Аллах да те спаси от това, да станеш от онези, за които Пророкът /с.а.с./ е казал: „Жалък и нещастен, жалък и нещастен, жалък и нещастен!” Когато го попитали: „О, Пратенико на Аллах, за кого става въпрос?” Той отговорил: „За онези, чиито един или двамата родители са достигнали до старост, и /въпреки това/ не е отишъл в Дженнета!” /Муслим/

Синко! Аз никога няма да се оплача от теб, няма да разкажа на никого за своята тъга, защото ако това достигне до небесата, ще те застигне страшно наказание за неподчинението, за мъката, за емоционалните травми, които си причинил на своята майка. Не, аз няма да направя това! Ти все още си къс от моето сърце, радостта на целия ми живот...

Опомни се синко! Косите ти вече са започнали да побеляват и много скоро ще станеш баща. Знаеш, че наказанието винаги съответства на престъплението, за което лицето се наказва…

Ще дойде време, когато и ти с плачещи очи, и с болка в сърцето ще пишеш писмо на своя син. Всички спорещи и спорове ще се съберат при Аллах.

Синко! Бой се от Аллах, заради лошото отношение към майка ти, защото ще дойде от Него съответстващо наказание. Както е казал Пратеникът на Аллах /с.а.с./: „Бъдете близо до нея, наистина Раят е в краката й /на майката/.”

Пресуши нейните сълзи, помилвай я, прегърни я, както когато ти беше малък и безпомощен, тя те гушкаше и ти посвети целия си живот. Утеши я в плача й. Поискай прошка за всичко. И след това, ако желаеш хвърли това писмо.

Синко! Запомни: Който върши добро, това добро е в негова полза; А който върши зло, това е в негов ущърб... 

Твоята любяща майка!

Както винаги мъдро.

Отчуждението. Дължи се на пропуск във възпитанието. Именно прекомерната грижа понякога може да породи отблъскване. Липсата на задължения/ или прекалено много задължения/ на детето у дома или навън, го прави малко или много егоист, защото то все пак иска да има свое лично пространство. Рано или късно се проявява в отношението към най-близките.,, Златната среда,, във взаимоотношенията е винаги за предпочитане.

Един от многото съвети мои към моето дете е: Да бъдем добри! Поздрави!

Поздрави за хубавия и мъдър постинг! Хубав уикенд!

Много мъдро! Тръпки ме побиха....Хубава вечер!

Приятна вечер :)

Крахът на морални ценности е на всякъде.
Лека и спокойна вечер :)

Наистина добър съвет :)

Приятна вечер и на вас :)

Приятна почивка и на теб :)

Децата ни са дар от Бог.Любовта с която ги обгръщаме трябва да е безусловна .
Библията съветва децата да почитат баща си и майка си и това води до благословии.
Когато обаче децата не правят това , техен морален съдник е само Бог.Болката и разочарованието , което изпитва една майка си остават за нейна сметка за съжаление.Трябва да се молим да имаме сила и да понесем всичко , което нашите деца ни поднасят, ЗАПАЗВАЙКИ ЛЮБОВТА СИ КЪМ ТЯХ. ПОЗДРАВ

днес беше мн.тежък ден.
ще дочета, когато мога, сигурна съм, че има защо!
поздрави, Икра.

Благодаря ти !