Жените са като ябълките! Най-вкусните винаги са на върха на дървото. Повечето мъже не искат да се изкачат на дървото за вкусен плод, защото се страхуват да не паднат и да се ударят. Вместо това, те си събират паднали ябълки от земята, които не са толкова качествени, но за сметка на това пък са достъпни! Поради това, ябълките на върха, си мислят че със самите тях нещо не е наред. А в действителност те са страхотни! Просто трябва да дочакат човека, който не се страхува да се изкатери чак до върха на дървото, за да ги откъсне...
   

Сигурен съм, че Нютон е открил закона за всемирното притегляне благодарение не на някоя зачервена ябълка от върха на дървото, а на тежичка и зеленичка ябълка, израсла на по-нисък клон. В нашия двор в Калофер има една крива ябълка, някакъв канадски сорт. Никога не сме я брали. Ябълките окапват, изгниват и ежегодно встъпват в кръговрата на природата. Ябълките на върха обаче остават, съсухрят се и представляват тъжна гледка. Само някои от тях са накълвани от птиците. Искам да кажа, че размислите и изводите, предизвикани от постинга, могат да бъдат твърде разнообразни...

По-важното е да се разбере за какво става въпрос :)
Трябва да бъдем много далеч от отчаянието, за каквото и да било.
Спокоен ден :)

Нещо свежо казахте и ми хареса, тази мъдра приказка

По добре да си храна за птиците, които кацат на върха, а не на свинете, които ровят в калта.... По добре е да си по близо до небето, а не под земята.
Изборът ти е да не стигаш до върха ? Е ееее тогава никога няма да си птица и ще риеш със зурла калта..... Нищо лично, просто мнение, за ябълките на върха....

и написано... поздравявам те,
от сърце...

Милички Ивоки и Мариники, благодаря ви, че ме развеселихте за 70-ия ми рожден ден. Аз си знаех и сам, че съм като прасетата. 33 години съм бил по археологически разкопки, та риенето със зурла ми е втора природа. Но уверявам ви, в тази дейност има много чар и остават незабравими спомени. Ще ви разкажа един случай. Измервам аз едни праисторически разкопки и обяснявам на един от работниците си, че вместо да му казвам всеки път "Хей, бай Този, премести се на друга точка с латата!" и да прегракна, ще му свирвам с уста, за да се премести. Разбра ли, питам. Разбрах, отговаря. Насочвам тръбата на теодолита, записвам си отчетите по латата и му свирвам. Не мърда. Свирвам отново. Не, не се отмества. Свирвам трети път, а бай Този взе, че хвърли латата на земята и рече: "Отивам си! Аз да не съм овца да ми свириш!" Обидил се човекът. А аз не се обиждам. Всеки си има своята философия. Надявам се отново да се срещнем покрай някой превъзходен постер като този на Икра...