Първият Аз:

- Доста години вече обитавам този безу­мец тук и нямам какво друго да върша, освен денем да възобновявам страданието му, а но­щем - скръбта му. Нетърпима ми е вече подоб­на участ - длъжен съм да въстана!

Вторият Аз:

- Братко, твоята съдба е по-добра от моя­та, защото на мен е отредено да бъда радост­ният Аз на този безумец. Смея се с неговия смях и възпявам щастливите му мигове; а чрез трикрилите ми нозе извиват танц искрящите му мисли. Длъжен съм да въстана срещу тъй досадно съществуване!

Третият Аз:

- А леко ли ми е на мен — Аз-ът, подвластен на любовта, пареща жарава от раздираща страст и небивали копнежи? На мен, болния от любов Аз, се полага да въстана срещу този безумец!

Четвъртият Аз:

- Измежду вас няма по-злочест от мен - за­щото моят жребий е чистата, грозна ненавист и рушителната отврата. Моят Аз е подобен на буря, зародена в черните недра на ада - на мен се полага да въстана, загдето съм роб на този безумец!

Петият Аз:

- Не на вас, а на мен - мислещият Аз, Аз-ът на въображението, на жаждата и глада, обре­чен без отдих да броди в търсене на неведо­ми и още несътворени неща, - на мен се по­лага да въстана!

Шестият Аз:

- На мен, достойния за окайване Аз-труженик, който с търпеливи ръце и пламенен взор въплъщава дните в образи и придава на смътните неща нови и вековечни форми - на мен, самотника, се полага да въстана срещу този метежен безумец!

Седмият Аз:

- Странно как вие до един искате да въста­нете срещу този човек, под предлог, че на всекиго от вас е отреден някакъв жребий. Ах, де да бях подобен вам - с ясна съдба! Ала нямам такава — моят Аз е бездейственикът, обречен на забрава, вечно кух и ненужен, докато вие сте заети да пресъздавате живота! Кому се по­лага да въстане - на вас или на мен?

И когато седмият Аз изрече тия думи, ос­таналите шест се вгледаха в него с жалост, но повече не продумаха. И понеже нощта на­предваше, те един подир друг заспаха, обла­дани от ново, щастливо смирение.

Само седмият Аз продължи да се взира в не­битието, стаено зад всички неща.