Две малки, тъжни, търсещи любов очи дълбоко и болезнено в тъмнината се взират; две малки, нежни, ласкави ръце около нечий врат искат, бавно да се увият... Усмивка тези устни не познават, Лицето е подуто от сълзи. Не! Малките деца не бива да узнават как силно самотата може да боли! Дълбоко в очичките искри да проблясват, сърчицето мъничко - бързичко тупти, ръцете стегнатия възел да поразхлабят, в усмивка малката устичка бавно да се извий... Това е всичко, от което те имат нужда - сигурност - да знаят, че не са сами; Любовта да не им бъде вече чужда и да има някой, който да им я дари...
------------- Мелиха Ай

развълнува ме.. до дъното на душата..

Не! Малките деца не бива да узнават
как силно самотата може да боли!

Напълно вярно! Да пазим децата от болката е наш човешки и обществен дълг. но...обществото ни е болно, не може да помогне.
Поздрави, Икра! Вълнуващо стихотворение!

...и действителността е такава.
Лек ден!

Обществото наистина е болно. Болестите му са както духовни, така и материални. Същевременно се прави всичко възможно тотално да колабира, посредством различни репресии и икономически трикове. Но това е друга тема.
Спокоен ден!

защото не можем да променим нищо. Децата сираци. Очите им и огромната мъка! "...и че никога, никога няма ти да кажеш на някого мама!!!" Сега се усмихвам през сълзи!