Постинг
04.07.2019 14:32 -
Сиракът Али
Автор: ikra
Категория: Други
Прочетен: 2394 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 04.07.2019 14:34
Прочетен: 2394 Коментари: 6 Гласове:
21
Последна промяна: 04.07.2019 14:34
Госпожа Емине отново се беше унесла дълбоко. Това беше поредната болка в нейния живот, на която трябваше да се подчини. Изтритата и угаснала болка в миналото - сега оживяваше пред очите й...
Откакто се помнеше, винаги беше печална и изпълнена с грижи, можеше да се каже, че не познаваше радостни дни. Емине беше загубила съпруга си по време на една катастрофа и беше останала сам сама със сина си Али. С помощта на съчувстващите й съседи беше й подсигурена работа в една болница, като санитарка.
Щедростта на вече покойния й съпруг беше достигнала степен на разхищение, а това не им беше позволило да имат спестени никакви средства. Изпадайки в положение да не може да плаща наема на квартирата си, Емине беше изхвърлена на улицата. Продавайки и последните й останали вещи на безценица на един вехтошар, Емине заедно със сина си се подслони в ъгъла на избата на една изоставена стая в болницата, в която работеше.
Онзи ден Емине разказа на главния лекар за положението си:
- Единственото нещо, за което мечтая е да се подсигури подслон и храна на моето сираче Али. Той има нужда единствено от любов и състрадание. - каза тя.
Съветвали я бяха да остави детето в приют за сираци, но Емине не беше приела това.
- Той е единственото нещо, което имам. Освен него нямам нищо друго. Не искам да се разделяме. Освен това, той е много мирно и тихо дете. Няма да навреди на никого. - убеждаваше ги тя.
Главният лекар, слушайки жената с нейните дребни искания, наблюдаваше сирачето Али, което седеше с наведена глава и пребледняло лице. Емине спря да говори, а главният лекар прегърна Али и го погали по косата:
- Добре, Емине, не се измъчвай! Разбира се, че ще намерим решение! - успокои я той.
Жената не можеше да каже нищо от радост.
- Аллах да е доволен от вас, докторе! Не ме разделихте от моя любим син. Всевишния да изпълни всички ваши желания, заради това, което направихте за мен! - това беше единственото, което можеше да направи тя, да отправи молитва. Жената не можеше да сдържи сълзите си, докато стискаше здраво за ръка единственото нещо, което имаше на този свят - Али.
Али беше само на седем и тази година започна да ходи на училище. Всичко беше наред и с уроците, и с приятелите. Любвеобилното и с добър характер дете за кратко време беше станал любимец на учителите си и на персонала на болницата. Очите и сърцето му бяха заситени, беше разумно и старателно дете. И в болницата, и в училище всички трепереха над него. Ученето му донасяше много радост. Но това положение на Али не продължи дълго. След известно време започна да чувства равнодушие и нежелание срещу всяко нещо. Не се смееше и не говореше. Слабото му телосложение изтъняваше все повече и заприличваше на вейка. Така унесено, всичко си отиваше. Всичко гаснеше и оставаше второстепенно...
Дните минаваха, а Али се стопяваше пред очите на майка му и на тези, които го обичаха. Болестта му напредна и той нямаше сили да ходи на училище. От температура припадаше, често пребледняваше и се измъчваше. Вечер се стряскаше и будеше на сън, и прегръщаше своята майка. Положението на Емине беше печално. Единственото нещо, което имаше, едничкия й син се стопяваше пред очите й, както сапунът се стопява на пяна и изчезва. И въпреки това, щяха да се ползват всички възможности на медицината.
Ето че Месец Рамадан си отиваше, наближаваше Байрям. Сирачето Али спеше на леглото си, стряскаше се от стенание и полуотваряше очите си. Учителят и приятелите му бяха дошли да го посетят, носеха му цветя и подаръци. Персоналът на болницата постоянно влизаше и излизаше от стаята му и показваше състрадание. Погледът и усмивката на Али бяха много тъжни. Познаваше идващите, но само с очи можеше да им отговаря…
Изведнъж по коридора на болницата се чу ехо на стенание:
- Чедо мое, моето сираче Али!... Мен на кого ме остави и си замина? Какво ще прави майка ти без теб, на кой камък ще удря главата си?...
Следващият ден беше вторият ден от Байрям. Приготвиха единствения й син за гроба, а сестрите трудно успокояваха припадащата майка. Дошлите да изпратят Али, който бе поставен до гроба на баща си, напояваха земята със сълзите си. Четенето на цитати от Корана и поникналите наоколо цветя наподобяваха този малък гроб на райска градина…
Следващ постинг
Предишен постинг
Много незаслужена мъка има в този грешен свят!
Бог/ аллах/ да ни е на помощ!
цитирайБог/ аллах/ да ни е на помощ!
leonleonovpom2 написа:
Много незаслужена мъка има в този грешен свят!
Бог/ аллах/ да ни е на помощ!
Бог/ аллах/ да ни е на помощ!
Всевишния да помага на всички страдащи!
Всевишният винаги помага на страдащите, но не всеки го осъзнава...
Светли дни, Икар!
цитирайСветли дни, Икар!
batogo написа:
Всевишният винаги помага на страдащите, но не всеки го осъзнава...
Светли дни, Икар!
Светли дни, Икар!
Приятни почивни дни :)
любов и болка са еднакви по целия свят...
Разтърсващо...
Благодаря, Икра!
Хубава вечер! :)
цитирайРазтърсващо...
Благодаря, Икра!
Хубава вечер! :)
nebonebo написа:
любов и болка са еднакви по целия свят...
Разтърсващо...
Благодаря, Икра!
Хубава вечер! :)
Разтърсващо...
Благодаря, Икра!
Хубава вечер! :)
Позитивни почивни дни :)