Съпругата се провикна на мъжа си:
- Колко дълго ще се втренчваш в този вестник? Ще дойдеш ли тук, за да накараш скъпата си дъщеря да изяде вечерята си?
Съпругът захвърли настрана вестника и се втурна към кухнята. Единствената му дъщеря Синду гледаше изплашено. От очите й бликаха сълзи. Срещу нея беше поставена купа, пълна до горе с ориз и извара.
Синду беше добро дете, доста умна за възрастта си. Тъкмо беше навършила осем години. Тя никак, ама никак не обичаше ориз с извара. Но членовете на това семейство твърдо вярваха в „превъзходните качества” на посоченото ястие.
Бащата се изкашля и посочи купата с ястието:
- Синду, скъпа, защо не хапнеш няколко лъжици от ориза? Заради мен, съкровище. Ако не го направиш, майка ти  ще ми се кара.
Съпругата се намръщи иззад гърба на бащата. Синду отстъпи малко и избърса сълзите си с ръкав.
- Добре, татко. Ще ям - не само няколко хапки, а всичкото ще изям. Но вие ще ...
Синду се колебаеше.
- Татко, ако изям всичкия ориз с извара, ще ми дадете ли това, което поискам?
 - Разбира се, скъпа! – каза бащата.
 - Обещаваш ли? – повторно запита дъщеричката.
 - Обещавам!
Бащата сложи ръката си върху протегнатата мека розова ръчичка на дъщеря си и сделката беше сключена.
- Накарай мама също да обещае! - Настояваше момичето. Съругата също постави ръка върху тази на Синду, измърморвайки „обещавам”, без каквото и да е чувство.
Бащата започна да се тревожи:
- Синду, скъпа, ти няма да настояваш да получиш компютър или някакъв друг скъп предмет, нали? В момента татко ти няма толкова пари!
- Не, татко. Няма да искам нищо скъпо! – успокои го момиченцето, продължавайки да яде от ориза.
Бавно и търпеливо тя изяде цялото количество. Бащата не одобряваше постъпката на съпругата си, насилваща детето да яде нещо, което то не харесва. След като изпитанието приключи, Синду дойде при бащата с изпълнени в очакване очи. Цялото внимание беше съсредоточено върху нея.
- Татко, аз искам да си обръсна главата тази неделя! – каза с равен тон момичето, като по думите му личеше, че бе напълно убедена в желанието си.
- Ужасно! - изкрещя съпругата. – Момиче с обръсната глава. Невъзможно! В нашето семейство - никога! Тя гледа твърде много телевизия. Културата ни напълно се заличи с тези телевизионни програми.
- Синду, мила, защо не поискаш нещо друго? Ние ще се натъжаваме като те виждаме с напълно гола глава!
- Не, татко. Не искам нищо друго! - каза категорично Синду.
- Моля те, Синду, защо не се опиташ да разбереш чувствата ни? - убеждаваше я баща й.
- Татко, ти видя колко трудно беше за мен да изям този ориз с извара! – ридаеше дъщеричката. – Ти ми обеща да ми дадеш каквото пожелая. А сега се отмяташ от думите си. Нали ти ми разказваше историята за крал Харишчандра и поуката беше, че трябва да държим на обещанията си, независимо какво ще ни струва това?!
- Беше дошло време бащата да поеме отговорността си. Обещанието си е обещание и трябваше да се спази.
- Добре! – каза бащата.
- Ти да не си полудял?! – извика съпругата.
- Не! Но ако се отвърнем от думите си сега, тя никога няма да се научи да отстоява мнението си. Синду, желанието ти ще бъде изпълнено!
С обръсната глава, Синду имаше кръгло лице, а очите й изглеждаха големи и красиви.
В понеделник сутрин бащата я заведе до училищния двор. Беше невероятно да наблюдава неговата гологлава Синду да крачи към класната си стая. Тя се обърна и му помаха с ръка. Баща й се усмихна и също й помаха.
Точно тогава едно момче слезна от кола и извика:
- Синдуджа, моля те изчакай ме!
Бащата се изненада, когато видя, че това момче също бе гологлаво – без коса. Може би сега това е на мода, помисли си той.
Една госпожа слезна от колата на момчето и се приближи към бащата и без да се представи, каза:
- Господине, вашата дъщеря Синдуджа е наистина невероятна! Онова момче, което върви заедно с дъщеря ви, е моят син Хариш. Той страда от... рак на кръвта.
Тя замълча за момент, за да преглътне огорчението си.
- Хариш не можа да посещава училище последния месец. Той загуби цялата си коса, заради страничните ефекти от химиотерапията. Той отказваше да се върне на училище, тъй като се страхуваше от неумишлените, но жестоки шеги на съучениците. Синдуджа го посети миналата седмица и му обеща, че ще се погрижи за проблема с подигравките. Но аз никога не съм си представяла, че тя ще принесе в жертва красивата си коса, заради сина ми! Господине, вие и съпругата ви сте благословени с толкова благородна дъщеря!
Бащата стоеше смразен. След малко се разплака.
 
Едно малко дете успя да научи околните какво значи себеотрицание и любов. А ние какво бихме пожертвали, за да направим така, че върху лицето на някой да се появи усмивка и щастие?!... За съжаление ние предпочитаме да си затваряме очите пред страданието на околните! Нима винаги някой трябва да ни подканва, да ни организира, за да направим добро?! Ако станем по-добри, ще ни се случват по-добри неща и на самите нас.
Нека през следващата година да се постараем да променим в положителна посока поне един наш негатив. Нека станем по-добри, по-милосърдни!

И аз мисля, че истинската любов е в това, да пренебрегнеш себе си, опитвайки се да направиш нещо добро за другия! Присъединявам се към твоя призив, скъпи Икра, нека се стараем да бъдем по-добри! Заслужава си!

История с неочакван край. Момиченцето, ако всичко това наистина се е случило, е действало по силата на невероятна за възрастта му логика и безмерна доброта. Наистина е чудно как се е досетило да облекчи мъката на момченцето, че е различно от другите заради процедурите.
Аз возя възрастната и болнава майка на напълно осакатен от детски паралич още в детството 50-годишен пълен инвалид, та тя да пазарува в "Лидъл". Това ми дойде наум от прима виста.
Но имам един ужасен спомен от моето детство. Задължително ни стрижеха нула номер. През лятото на 55-та ме бяха ранили в главата. Белегът от операцията беше с формата на голяма подкова. И един съученик с дяволска усмивка и безмерна гордост показа пред целия клас своя рисунка на тила ми с белега и следите от шевовете, вместо учителите да ми разрешат да не се стрижа, за да не се простудява зоната на операцията, в която имаше и липса на кост - прозорче, от което хирурзите бяха извадили куршума.
Тъжен спомен, Икар.
Поздрави за сърцераздирателния постинг.
П и е р

поучително!
Поздрави!

РАЗПЛАКА МЕ !

Много докосващо! Поздрави!

толкова тъжна и толкова красива история... да
истинската любов е себеотрицание...